* * *
Свирещ вятър, порой, мразовита лятна нощ...Само в далечината едва се виждат две-три светлинки. "Минаващи коли", помисли си, "наблизо има път", въздъхна и спря. Тръпки я побиваха през целия път. В началото тичаше, имаше сили и ярост, много сълзи, огорчение, тъпа болка и повече гняв. После започна да се изморява, но не спираше да тича, докато не остана без дъх, почти без сълзи и не й останаха само няколко глухи "Защо?!", "Какво стана?", "О, Сам". И отново избухваше в сълзи, дъха й спираше, сякаш се задушава и сядаше на мократа трева. Не й беше студено. Беше забравила какво е да ти е студено, нали имаше Сам. Пак изтръпна и си спомни къде е. "Не трябва да спирам". Опитваше се да тича, но беше боса и в този дъжд и тази кал. Не спираше да върви. Не плачеше от гняв и от болка, плачеше защото нямаше сили, нямаше сили да намери някого, да го заведе обратно там..."Милият ми Сам". Нямаше никакви сили и вече едва стъпваше, нямаше въздух, затова плачеше. "Още малко". Докато вървеше, се опитваше да си спомни, не си спомняше, нищо не си спомняше. Затваряше за миг очи и виждаше Сам, удивително щастлив, немърливо нахлупил спортния си каскет, усмихнат до уши, припяваха на радиото, кикотеха се, докосваха се, спираха, за да се целуват, пътя беше доста дълъг, после пак тръгваха. И после тишината и този дъжд, "Точно днес ли трябваше цял ден да вали?" й прошепна той докато я събуждаше на разсъмване с каничката ароматно кафе, портокал и кифлички, "Няма да се откажем нали, принцесо?!", а тя успя да едва пророни едно "мм" и пак задряма. "Защо не се отказахме? А?", искаше да извика, да се ядосва, да удря, да мрази, да не бъде там, но нямаше глас, само малко сълзи, тежкото дишане и хиляди въпроси, които не я оставяха намира, като досадните журналисти пред редакцията след интервюто с Давид. Почти се опомни, нито за момент не спираше да върви, трябваше да намери помощ, някого. "Ами, ако е твърде късно. О, Боже!" Сякаш беше вървяла цяла вечност, а той беше самичък там някъде. "О, Сам!".
"Ето", пак видя някакви светлинки , беше загубила пътя, на моменти не помнеше дори къде е, вървеше без цел и посока. Понечи да се затича и падна, разплакана, сама, едва намери сили и се изправи, направи няколко крачки и видя пътя. Не можеше да се усмихне. "Само няколко крачки", си каза троснато и се затича. Беше намерила пътя, да, а в далечината се задаваха няколко светлинки. "Помощ!", опита се да ръкомаха, да викне, не можеше...
Отвори очи. Беше слаба. Тялото й я беше предало преди любовта й да позволи това. Огледа се притеснена.
- Къде съм? - опита се да извика, но едва го прошепна.
- В болница "Св. Ана". - отговори сестрата.
- Сам? - разплака се.
- Той е тук. Добре е. Трябва да се успокоите...
- Миличкият ми! - искаше да се усмихне, вместо това не спираше да плаче, всичко я болеше.
- Той се събуди. Не помни нищо, нищо. Каза само "принцесо" през сълзи и отново заспа.
В този момент по радиото съобщиха, че на скалите при "Стъргалото" на Магистрала 3 е намерен изоставен червен пикап и заради мокрото време и лошите пътни условия се препоръчва да не се предприемат дълги патувания в тази част на страната.
Сега си спомни.
- Всичко ще бъде наред... - усмихна се през сълзи.
* * *
ПС: "Животът ви може да се преобърне за миг. Не е важно какво друго имате, ако имате Любов."
