Сякаш чувам всяка дума, която премълчаваш,
пиша ги на малки листчета и ги пазя наблизо,
в стара кутия от обувки,
понякога дори ги препрочитам.
Толкова много ми казваш.
А всъщност мълчим като статуи,
изморени от хилядите минувачи,
превзетост и фалшиви целувки,
безизразни, потънали в прах,
останки от неживяната любов на художника,
пропити с дъх на отлежало италианско вино
и аромат на мандарини в шоколад и канела.
Със сълзи на очи ги е рисувал,
себе си и нея.
(Невъзможната!)
Вместо да й каже, че не иска да си тръгва,
да остане още малко,
а защо пък не и малко повече от обичайното,
(Тя любовта и без това не спазва графици!
По принцип!)
от гордост премълчал,
а после й направил паметник, естествено.
Искам да напиша всички думи за „гняв”,
които знам, много са,
да счупя всичко чупливо наоколо, всичко,
да викам от болка докато остана без глас
и без въздух.
А вместо това седя сгушена в тъмното
(След полунощ! Вцепенена!)
с тая буца забита в гърлото ми,
като скалпел в ледената кожа на мъртвия,
с насълзени на очи, изморена от всичко
и даже името не мога да си кажа правилно...
