Защо сърцето като лед се топи,
когато любовта си отива за миг,
когато някой замине си просто така
и ни каже “отивам си вече, не мога така”?
Защо болка, тъга ни изпълват, боли,
когато любовта си отива за миг,
когато душата ни плаче с горещи сълзи,
а сърцето се моли за нови искри?
Защо има страх, тъга и сълзи,
когато любовта си отива за миг,
когато мечтите потъват дълбоко сами,
а душата бленува за нови вълни?
Защо тъгата “полудявам” крещи,
когато любовта си отива за миг,
когато трябва с усмивка блажена да пее,
посрещайки утрото сърцето да грее?
Защо любовта ридае, страда, мълчи,
когато живота си отива за миг,
когато тъгата изпълнила е всичко навред,
а живота изплъзва се, няма го веч?
