След всяка магия..., след всяко наистина красиво, специално, истинско, кратко или пък може би малко по-дълго вълшебно изживяване,...една вълшебна нощ, седмица, месец, година....след края, след като магията вече я няма...и всичко е останало там, в онази нощ, седмица, месец, година..., но е било прекрасно, може би най-прекрасното, най-съкровеното, което ни се е случвало досега...да, защото вече го няма....,всичко е минало, за някои забравено, за други може би не, за трети изобщо...и точно тогава, когато сме загърбили всичко, отворили сме нова страница и за нас това е само един мил, ценен спомен, да,...ценен, защото...е имало вълшебство, може би дори любов..., но сме забравили, продължили сме напред с нова усмивка, с нова вяра...тогава..., да, точно тогава същия този специален в онзи вълшебен миг човек винаги се опитва да свали собствения си вълшебен образ от пиедестала, който сме му изградили...,да развали спомена,...да изтрие красивото...В желанието си да ни покаже колко е силен, себелюбив и властен, как нищо и никой не може да го спре...забравя колко е бил мил, нежен, добър в онзи вълшебния,...нашия миг...Тогава се питам, къде е това, което у него ме плени, къде е моята магия, къде е?...Няма я...Къде е той и съществува ли дори или е бил само плод на собственото ми, наивно, жадно за любов въображение?...В желанието си за надмощие и власт, в плен на собственото си изкривено его, тогава ни показва колко е бил измислен, фалшив в онзи вълшебния..., нашия миг...В стремежа си да ни накара да се почувстваме желани, или дори може би обичани...И накрая на всяка магия не ни остава нищо друго освен едно тихичко, плахо „съжалявам”, „съжалявам, че опитах”, „съжалявам, че повярвах”..., ”съжалявам”...И когато се събудим от приказното опиянение разбираме, че приказки и принцове няма...,а още по-малко джентълмени...Има само много красиви, фалшиви думи...и един „печален”, но истински образ...А магията се е счупила на хиляди мънички стъкълца, които обсипват цялото небе...и всеки път когато сме тъжни и небето заплаче заедно с нас, след като усмивката ни отново изгрее, след като изгрее у нас новата надежда и слънцето отново се покаже, можете да видите колко много магии са били развалени, колко красиви спомени са били изтрити с един жесток замах...
April 23, 2010
Приказки и принцове няма
След всяка магия..., след всяко наистина красиво, специално, истинско, кратко или пък може би малко по-дълго вълшебно изживяване,...една вълшебна нощ, седмица, месец, година....след края, след като магията вече я няма...и всичко е останало там, в онази нощ, седмица, месец, година..., но е било прекрасно, може би най-прекрасното, най-съкровеното, което ни се е случвало досега...да, защото вече го няма....,всичко е минало, за някои забравено, за други може би не, за трети изобщо...и точно тогава, когато сме загърбили всичко, отворили сме нова страница и за нас това е само един мил, ценен спомен, да,...ценен, защото...е имало вълшебство, може би дори любов..., но сме забравили, продължили сме напред с нова усмивка, с нова вяра...тогава..., да, точно тогава същия този специален в онзи вълшебен миг човек винаги се опитва да свали собствения си вълшебен образ от пиедестала, който сме му изградили...,да развали спомена,...да изтрие красивото...В желанието си да ни покаже колко е силен, себелюбив и властен, как нищо и никой не може да го спре...забравя колко е бил мил, нежен, добър в онзи вълшебния,...нашия миг...Тогава се питам, къде е това, което у него ме плени, къде е моята магия, къде е?...Няма я...Къде е той и съществува ли дори или е бил само плод на собственото ми, наивно, жадно за любов въображение?...В желанието си за надмощие и власт, в плен на собственото си изкривено его, тогава ни показва колко е бил измислен, фалшив в онзи вълшебния..., нашия миг...В стремежа си да ни накара да се почувстваме желани, или дори може би обичани...И накрая на всяка магия не ни остава нищо друго освен едно тихичко, плахо „съжалявам”, „съжалявам, че опитах”, „съжалявам, че повярвах”..., ”съжалявам”...И когато се събудим от приказното опиянение разбираме, че приказки и принцове няма...,а още по-малко джентълмени...Има само много красиви, фалшиви думи...и един „печален”, но истински образ...А магията се е счупила на хиляди мънички стъкълца, които обсипват цялото небе...и всеки път когато сме тъжни и небето заплаче заедно с нас, след като усмивката ни отново изгрее, след като изгрее у нас новата надежда и слънцето отново се покаже, можете да видите колко много магии са били развалени, колко красиви спомени са били изтрити с един жесток замах...
