Стоят на маса, разговарят делово Смъртта и Любовта.
(...)
- Ти си чиста и дълбока, но раняваш и жестоко – промълви тук Смъртта.
- А нима не раняваш безпощадно и ти всеки път? – изкрещя й Любовта.
- Безспорно е така,...ала мир възцарява се, когато раня, сърцето заспива в покой, не боли, а потъва в съня и идва спокойствие и лекота... – отговори Смъртта.
- И го казваш така с лекота сякаш е някоя добрина?...О, ти спасение, услуга дори...Я се погледни, ти си зла и жестока, коварна и подла,...а за искреност тук и сега ще говориш и иронично мълвиш. Не понасям туй твое държание. На лъжите ти не ще аз повярвам, че спасяваш, че мир ти даряваш, спокойствие и добрина – отсече за миг Любовта.
- А нима е лъжа, че когато раниш ти безмилостно, жарко,...няма изход, няма сила, която да лекува наранено сърце, да изтрива горчиви сълзи, да прегърне тъй крехка душа? – я прекъсна Смъртта.
...точно тук замълча Любовта, не намираше думи, слова...
...вратата се хлопна със сила...
- А аз за какво съм тогаз, нали затова да утеша, да лекувам, да прегърна дори, сълзи и болка да изтрия завчас – се намеси Надеждата, чула случайно отвън всичко това.
- Нека бъде така, убедихте ме...факт е това, а сега ми кажете, как тази тъй нежна, ранена душа,...защото сърцето дори излекувано, болката помни и страда, кърви...как ще загърби туй що го ранило, за момент силно сломило и в мъка обвило и ще повярва в теб? (...тук поглежда с неприязън Любовта...) ...ще намери ли сили да продължи някак напред, кажете ми, хайде де, как? – изсумтя с ярост Смъртта.
...тук се почука и влезе задъхана, потна закъснялата Вяра...
- Извинете, че пак закъснях, но знаете как е, препятствия много по пътя насам, трудности, загадки, плач, самота, ала ето ме тук съм,...винаги късно, но винаги идвам,...да споря със вас не желая, за работа тук се залавям... – обърна се тя към Смъртта – Е, виждаш, че ние сме три, твърде различни, понякога сами, но единни, дори и далечни понякога знам,...но когато е нужно ръка за ръка и винаги дружно... – задъхано вметна и отдъхна си Вярата.
...погледнаха я навъсено тук Любовта и Надеждата...
- Ти пак закъсняла поне замълчи и мирно седни.
...тишина...думи няма...само погледи яростни, гневни...
(...)
...и сякаш вече спокойно се обърнаха Вярата и Надеждата с молба към Смъртта...
- Затова не желаем, не те искаме повече тук, ти по пътя върви си, не поглеждай назад, на нас остави Любовта и върви си накрая, с нея не бива да спориш и не смей да раниш повече никоя обичаща самотна душа, ранена и плачеща тихо в нощта..да върви си, нежелана си тук, с Любовта работа нямаш, кога ще повярваш, престани да повтаряш своята грешка една...да прибираш всяка ранена душа...
...отново мълчание, поглед, въпрос...
- Е, добре...ще замълча, щом смятате всички така и примирена отивам си, но да не ме викате после, няма да дойда...помислете добре. – през зъби тук каза плахо Смъртта.
...замълчаха си трите, погледнаха лошо...
...обърна се Тя и излезе навела глава...затръшна вратата сърдито, ала усмивката й не остана скрита...отиде си точно в този следобед сломена, сърдита, но с усмивка неприкрита...и никога повече не я видяха трите.
(...)
- Ти си чиста и дълбока, но раняваш и жестоко – промълви тук Смъртта.
- А нима не раняваш безпощадно и ти всеки път? – изкрещя й Любовта.
- Безспорно е така,...ала мир възцарява се, когато раня, сърцето заспива в покой, не боли, а потъва в съня и идва спокойствие и лекота... – отговори Смъртта.
- И го казваш така с лекота сякаш е някоя добрина?...О, ти спасение, услуга дори...Я се погледни, ти си зла и жестока, коварна и подла,...а за искреност тук и сега ще говориш и иронично мълвиш. Не понасям туй твое държание. На лъжите ти не ще аз повярвам, че спасяваш, че мир ти даряваш, спокойствие и добрина – отсече за миг Любовта.
- А нима е лъжа, че когато раниш ти безмилостно, жарко,...няма изход, няма сила, която да лекува наранено сърце, да изтрива горчиви сълзи, да прегърне тъй крехка душа? – я прекъсна Смъртта.
...точно тук замълча Любовта, не намираше думи, слова...
...вратата се хлопна със сила...
- А аз за какво съм тогаз, нали затова да утеша, да лекувам, да прегърна дори, сълзи и болка да изтрия завчас – се намеси Надеждата, чула случайно отвън всичко това.
- Нека бъде така, убедихте ме...факт е това, а сега ми кажете, как тази тъй нежна, ранена душа,...защото сърцето дори излекувано, болката помни и страда, кърви...как ще загърби туй що го ранило, за момент силно сломило и в мъка обвило и ще повярва в теб? (...тук поглежда с неприязън Любовта...) ...ще намери ли сили да продължи някак напред, кажете ми, хайде де, как? – изсумтя с ярост Смъртта.
...тук се почука и влезе задъхана, потна закъснялата Вяра...
- Извинете, че пак закъснях, но знаете как е, препятствия много по пътя насам, трудности, загадки, плач, самота, ала ето ме тук съм,...винаги късно, но винаги идвам,...да споря със вас не желая, за работа тук се залавям... – обърна се тя към Смъртта – Е, виждаш, че ние сме три, твърде различни, понякога сами, но единни, дори и далечни понякога знам,...но когато е нужно ръка за ръка и винаги дружно... – задъхано вметна и отдъхна си Вярата.
...погледнаха я навъсено тук Любовта и Надеждата...
- Ти пак закъсняла поне замълчи и мирно седни.
...тишина...думи няма...само погледи яростни, гневни...
(...)
...и сякаш вече спокойно се обърнаха Вярата и Надеждата с молба към Смъртта...
- Затова не желаем, не те искаме повече тук, ти по пътя върви си, не поглеждай назад, на нас остави Любовта и върви си накрая, с нея не бива да спориш и не смей да раниш повече никоя обичаща самотна душа, ранена и плачеща тихо в нощта..да върви си, нежелана си тук, с Любовта работа нямаш, кога ще повярваш, престани да повтаряш своята грешка една...да прибираш всяка ранена душа...
...отново мълчание, поглед, въпрос...
- Е, добре...ще замълча, щом смятате всички така и примирена отивам си, но да не ме викате после, няма да дойда...помислете добре. – през зъби тук каза плахо Смъртта.
...замълчаха си трите, погледнаха лошо...
...обърна се Тя и излезе навела глава...затръшна вратата сърдито, ала усмивката й не остана скрита...отиде си точно в този следобед сломена, сърдита, но с усмивка неприкрита...и никога повече не я видяха трите.
