Някой ми каза, че ние жените имаме песен за всеки момент от живота си.
Да, ама не. Аз в момента нямам. Няма песен, която да ти прошепне всичко, което искам да ти кажа, така че никой друг да не чуе. Другите не са важни. Никога не са били. Наблюдават ме, описват те, поглъщам те, но не успявам да те разбера, така както те разбират те. Не мога. И не ми е нужно. Объркват ме, не спират, сънувам ги. Болят ме. Викам силно, правя крачка да се затичам, пропадам, летя надолу, като в трескав кошмар, а не падам, потъвам, а не се давя, задъхвам се, трябва да дишам (Дишай!) и да не спирам. Трябва да спра. Не мога, тичам със сетни сили, колкото по-далеч, по-добре, да не ги чувам, трябва. Бързо.
Обичам тишината. Истинската любов, както я нарича Тея, сигурността в думите й се настанява в душата ми и гали сърцето ми с нежността на пеперудени крила, не се интересува от другите. Само Той е важен. Той пише нотите и ги аранжира, както му харесва, и само ти ги чуваш. Любовта му е музика. Твоята музика.
"Той
е
всичко" казва Тея. И е права.
