Преди шест месеца казах първото си „да”, от онези дето ги гледаме само на кино. За миг бяхме близки като в „Пепеляшка”, безмълвни, изпиващи се само с поглед, търсещи продължението на пръстите си в танцуващите фигури в зениците на другия. Това ни стигаше в онзи миг и беше истинско, по дяволите... Е, в нашата приказка нямаше тиква-карета, нито целувка в полунощ. Принцът просто не се припозна в очите на момичето както е по сценарий и пантофките останаха да събират прах в някой скърцащ шкаф. Калпав сценарий с още по-калпав край и липсващо начало. Глупава принцеса, мислеше си, че това ще е само началото на нашето Ние и накрая ще има „и те заживели щастливо”, беше забравила, че Аз и Ти никога не са били толкова близо, освен по ръбовете на клепачите й нощем и прехапаните устни до болка. Точно както и днес.
С всеки изминал ден ми липсваш все повече, и повече, значи ли това, че още те обичам...
