Не можеш да убиеш любов, казват. Изобщо не ги слушам. Понякога трябва да я убиеш ти, преди да те убие тя. Слагам си конските капаци и айде. Ето от няколко седмици й сипвам всякакви опиати в кафето, а тя пие много кафе, повярвайте ми. Ходи като пияна денонощно и почти му е забравила името вече, хълца неволно като замаяна ученичка и залита като ходи в права линия, небрежно свежа, рошава, леко смахната на моменти, но поне се усмихва и е ужасно сладка. Мисля, че съвсем скоро няма да се сеща защо е била тъжна през тези две безкрайно дълги години. Все още много й липсва. Обаче знам, че ще се събуди една сутрин и него няма да го има дълбоко в очните й дъна, няма да се катери по ръбовете на клепачите й, за да напомня за себе си, когато си поиска, няма да я кара да подскача при всеки по-силен спазъм в гърдите й, няма да изписва думи по върховете на пръстите й и да пее любимите й песни в първо лице, да дращи по ръбовете на душата й. Не ме разбирайте погрешно, никога няма да спре да го обича и винаги ще й липсва, той е неизличимата й болест, туберкулозата на любовите й и е заразил всички здрави клетки по пътя си, ясно е, че пораженията ще са трайни и може би завинаги. Но мисля, че съвсем скоро всичко ще свърши. Вече се е научила да живее за себе си и въпреки себе си и това й носи непреодолимо щастие. Малко остана. А дотогава ще продължа да й сипвам по нещо в кафето, защото много ми харесва как се усмихва.
ПС: Липсва ми усмивката ти, но моята ми липсва повече. Обичам те и винаги ще бъде така и нито ти, нито някой друг може да направи нещо, за да го промени. Но себе си обичам повече.
