Мога да напиша, че вселената боли,
че днес въздухът е странен, отровен,
и болят думите,
крият се и се задушават изпод молива,
че боли онзи текст,
не ме оставя на мира, и все не мога да го напиша,
спомням си го винаги,
че боли силата,
оставя ме сама с мен самата
и си отива в далечината, пристъпвайки бавно,
че боли приятелството,
става някак мрачно и странно,
не го разбирам, защото не ми дава,
че боли любовта, по принцип,
фалшива, страхлива и невротична,
облечена е в уплах, прилича на осакатена.
Мога да напиша, че вселената боли,
че днес въздухът е странен, отровен,
но ти болиш повече от всичко,
не говориш, а те чувам ясно,
не пишеш, а те прочитам до дъно,
а ти си ме чел хиляди пъти, дори вчера,
прочете ме и днес, знам го, и утре ще го направиш отново,
думите, които ти пиша, са ти храната,
горчат ти, но се нуждаеш от тях,
живееш от тях, твои са,
подарявам ти ги, както ти подарявам любовта си всеки ден.
Какво ли не бих дала.
Мога да напиша, че вселената боли,
че днес въздухът е странен, отровен,
че искам да викам, да викам, да викам...
А стоя тук мълчалива...
/Превод, виж "Puedo escribir que me duele el mundo"/
